ПОНЯКОГА
Понякога правим глупости, присъщи за глупавите хора. След това се ядосваме на глупостите и пак се чувстваме като глупаци.
Понякога се влюбваме или поне си мислим така, после ни минава и по "Default" ни обладава омразата.
Понякога забравяме и се чудим дали не остаряваме, докато идва денят, в който разбираме, че сме на финалната права.
Понякога ни идва в повече: пиенето, цигарите, сълзите и всичко останало, но не спираме нито да плачем, нито да пушим ,нито да пием. Понякога обясняваме всичко това с живота, но този живот ние си го създаваме.
Понякога ни идва да псуваме, но се крием от децата си. После и те ще псуват, но поне да са го научили от училище.
Понякога всичко изглежда прекалено сложно, толкова сложно, че се чудиш дали да крещиш или да се скриеш в гардероба, за да си сам, а истината е един куфар и полет до мечтите.
Понякога се заклеваме, но тайно и по детски сме “заключили” пръстите, за да можем по-късно да се отречем от клетвата.
Обичаме приятелите до момента, в който трябва да им помогнем, след това се оплакваме, че обществото се е отчуждило.
Понякога се ядосваме като гледаме мачове, но бързо ни минава защото следваща седмица идват други.
Понякога сме щастливи, но ни е страх дали няма всичко бързо да свърши. Щастието е онзи спомен, който като затвориш очи винаги се появява в ума ти, а дълги спомени няма.
Понякога говорим за политика, бавно се навеждаме напред, свиваме вежди и започваме дълга тирада, за солунската митница, бандитите и депутатите. После сядаме доволно в удобното кресло и чакаме поредната сапунка.
Понякога ни свършват парите, но на това вече сме свикнали, махаме с ръка че е прекалено лесно с тях и отиваме да търсим заеми.
Понякога решаваме да сме решителни, после дълго се хвалим пред приятели, как сме вдигнали скандал в кварталната бакалия.
Понякога ни обхваща страх, толкова студен и панически, че имаме чувството, че пронизва костите ни, след това си отива, защото няма вечни страхове освен от смъртта, ако въобще ни пука за нея.
Понякога стоим и започваме да плачем, дали от снимката на дете, което се нуждае от операция или просто за себе си.
Понякога ни е срам от сълзите и бавно избърсваме очи, защото след 10 крачки трябва да сме пак мъжете, които никога не плачат.
Понякога ни става повече от тъжно, може ли на човек да му е повече от тъжно....., защото не вярвам, че трябва да ни е така зле, а всичко е само тъжно.
Понякога ни се иска да сме като птиците, но ни е страх да полетим. После хващаме пушката и започваме да стреляме, да стреляме по тях.
Понякога се чудим къде се разпиля живота ни, но е твърде късно, за да разберем, че той всъщност е между всичките понякога.
Понякога ми идва да убия “понякога”...,но не го правя, всеки си пази своите “понякога”, защото всъщност си ги обича.Те са неговите понякога, в тях е всичко, което ти се случва в тях са сълзите и усмивките, в тях са дните и нощите, в тях е любовта и омразата в тях сме самите ние, понякога...